Мери в края на ноември

Утрото на един ден в края на ноември – дъждовно, есенно, мъгливо и мрачно. Напомня ми за горските пейзажи, които Туве Янсон умело обрисува с думи в своята книга, носеща същото име – „В края на ноември“. Надвисналите сиви облаци никак не са подготвени за празник, но на мен веднага ми става слънчево и топло, щом си представям усмивката на Мери.

Така започна есенният ден – с идеята, че трябва да се срещна с тази цветна и чаровна дама. А кой да предположи, че преди време точно на тази дата тя за първи път е озарила света със своята усмивка?!

Мария Бахнева – Николова (Мери) е цветен и топъл човек. Носи куп весели истории със себе си и има безброй хобита и таланти. Обича изкуството, книгите, театъра, киното, кулинарията… Учила е минно инженерство и това сигурно би породило погрешна асоциация, че тя носи в себе си по-обрани и пастелни цветове.  Сред най-скорошните ѝ хобита е рисуването с маслени бои. Родена е във Върбица и още от ранна детска възраст си проличал авантюристичният ѝ нрав.

Опиши ми какъв човек си,Мери,с няколко думи.

Аз съм оптимист, не поставям на първо място лошия изход от нещата. Спокойна съм, но понякога не съм достатъчно търпелива. Свободолюбива съм, държа много на свободата си. Също обичам спонтанността в живота.

Кога разбра, че можеш да изразяваш себе си с помощта на рисуването?

Никога не бях подозирала, че мога да рисувам. Винаги съм обичала да изработвам различни неща (бижута, украси…). Започнах с декупаж. Една позната ходеше на занимания в школа и ми казваше: „Мери, ти трябва също да идваш!“ Съгласих се да опитам. Като трябваше да дорисувам предмета ми беше трудно да подбирам цветовете. След известно време вече се справях. Аз не правя предметите, за да ги продавам. Изработвам ги винаги с идеята за човека, на когото ще направя подарък.

Веднъж правех декупаж на дъска за рязане и имаше доста за дорисуване – довършвах калдъръма, дървото. Светла (преподавателката) каза: „Стига вече! Хайде в другата група при художниците!“ Сигурно съм носела умението да рисувам, но нали някой трябва да те открие?! Отначало ми беше трудно да преценя в какъв мащаб да пренеса обекта на платното. Но, от друга страна, съм учила в строителен техникум и съм наясно с аксонометрията и с изобразяването на различните гледни точки на обектите. Аз обичам да има много цветове в картините. Работя по-бавно и държа да изпипвам нещата, които правя. Вече не знам от колко време рисувам! Изгубих представа!

Кои са елементите, които най-често присъстват в твоите творби?

Къщи, пейзажи и много багри. Обичам да работя с маслени бои.

Направи ми бърза скица на различните ти интереси през годините.

През целия си живот съм усещала, че имам допир с изкуството. Като бяхме на бригадите често разказвах смешки и играех сценки. Беше ми интересно и виждах в себе си такъв потенциал. Нямах страх от сцената. После като студентка много ми се искаше да се занимавам с танци. Свирила съм на акордеон като ученичка. Ходих на школа няколко години. Но трябваше да спра, защото си счупих ръцете, докато карах кънки в Марица (дн. Симеоновград). Сега имам акордеон и пробвам да свиря от време на време.

Искало ми се е да мога да скачам с парашут като дете, но трябваше да вземем декларации от родителите. А при положение, че си счупих ръцете… Кой щеше да ми даде?!

Занимавала съм се и с ветроходство. Работех в кариера „Драгоево“. Бяха дошли колеги във връзка с проект по инсталация. Събрахме се след работа вкъщи и си говорихме. Един от тях ми каза: „Мери!“ (никой досега не ме беше наричал така). „Ти можеш да се занимаваш с ветроходство! Знаеш ли колко е хубаво! Вие нямате ли си клуб в Шумен?“

Заинтригувах се и реших да потърся. Оказа се, че има такъв към ОСО (Организация за съдействие на отбраната) в Шумен. Присъединих се. Плавахме с яхта от Китен до Варна и участвахме в регата. Знаеш ли колко е хубаво?! Въобще не усетих страх от скоростта, вълнението, от тъмнината през нощта. Когато приключихме и си тръгвахме от яхтеното пристанище „Варна“ видях акостирала  яхта  от Украйна с име „Херсон“ (побратимен град на Шумен). Предложих на другите да се свържем с тях – да се сприятелим с екипажа, да си ходим на гости… Следващата неделя отново се срещнахме с тях. Бяха си направили сами яхтата. Те бяха интересни хора с различни професии.

Много вълнуващи преживявания! Ако човек иска да му се случи нещо, той трябва да участва, за да срещне своите съмишленици. Трябва да може да роботи над себе си, да изчиства страховете си.

Ти къде срещна своите съмишленици?

И във ветроходството. Но по-скоро в школата по рисуване, защото смятам, че вече съм изграден характер.

Искам да те върна още назад във времето. Би ли ми разказала за детството си? В какви цветове беше изпъстрено то?

Във всякакви цветове без черно и сиво. Детството ми беше вълшебство! Родителите ни не се страхуваха, че може да ни се случи нещо на улицата. Правихме си банда. Един ден ходихме до реката, а друг път – изминавахме четири километра пеша, за да стигнем до басейна. Страшно много играхме. С нетърпение очаквах ваканциите, за да дойда на село при баба (във Върбица). Научих се да плувам и да ловя риба в реката. Баба ми казваше: „Маре, отиди да наловиш малко рибка!“ Отивах – копаех червеи за стръв, хващах кротушки, а после тя ги пържеше. Това, че си доставил обяда, е голямо удоволствие. Баба ми тъчеше на стан, но бях твърде малка, за да запомня и да се науча. Ходихме за раци със семейството. Ние бяхме край огъня с майките. По-големите братовчеди газеха във водата с татковците и се връщаха с пълно корито раци. Много вкусно! Живеехме задружно.

Ако можеше да бъдеш един сезон, кой би била?

Не мога да бъде един сезон. Във всеки има чар. Есента е сезонът, който като че ли те кара да си направиш някаква равносметка. И зимата ми харесва, въпреки студа, снега… Пролетта!

Обичам много, когато вали дъжд през лятото. Много пъти съм ходила боса по топлия асфалт. Като студентка (в София) си бях купила плочата на Вивалди – „Четирите годишни времена“ –  от едно магазинче на ул. „Граф Игнатиев“. След това се върнах пеша от „Графа“, покрай телевизионната кула към „Младост“… валеше дъжд, но на мен ми беше кеф. Обложката на плочата беше мокра. Обаче беше толкова кефско!

Мога да си представя! Но аз като че ли те свързвам с есента. С топлите ноемврийски дни,изпъстрени в най-различни багри.

Да, харесвам тази страна на есента! И, знаеш ли, обичам много мириса на пушек и пипер, когато навън хем не е топло, хем е слънчево. Тогава усещам, че есента е дошла.

В какви цветова беше изрисуван студентският ти живот?

Тогава имаше и оливно зелено. Сивото взе също да се включва на места…, защото пораствах. В този период започват да се появяват други чувства и … предателства. Но аз съм си правила да ми е хубаво.

Когато се записах в университета с татко ходихме в „Златното пиле“ на „Графа“. Създадох си традиция всяка събота по обяд да излизам и да си поръчвам пиле на грил в същото заведение. Представях си, че съм с него. Не ми беше скучно, не ми беше неудобно, не ме беше срам, че съм сама. Ходех на театър, оперета, изгледах всички български филми, които даваха по това време. А те бяха много хубави.

Има ли място, което мечтаеш да посетиш?

Преди исках да посетя Аляска. Може би бях провокирана от Джек Лондон. Много са ми интересни старите български територии в Азия. Като гледам филми за тези места ми се струват много впечатляващи. Обичам дивото. Досегът със земята отнема лошата енергия и зарежда с позитивна.

Ние не сме ходили по круизи и екскурзии в Европа, защото лятото бяхме заети с работните ангажименти. Отделяхме си по една седмица и ходехме на палатки в Пирин. Забравяш всички неудобства и се наслаждаваш на простора и пейзажите. Тази красота, тези ручейчета и нежни цветя – няма друго такова място! Казват, че Рила е планината с положителния заряд. Една година решихме да отидем там, но през повечето време валя, беше мъгливо.

Значи твоята планина е Пирин?

Така се оказа. Една година ми правиха операция. Нямаше как да нося тежко. Останах в хижа „Гоце Делчев“. Мъжът ми и дъщеря ми продължиха нагоре с лифта към „Безбог“ и оттам тръгнаха по маршрута. Аз си блаженствах всеки ден. Правех си обяд, качвах се горе с лифта, после се прибирах. Кеф! Разхождам се, чета книги, пека се на слънце…

На връщане минахме през Родопите. Преди много ми харесваше там. Бях ходила на походи. Обаче предната година бях видяла Рила, сега Пирин – от друг ъгъл. И Родопите! Това величие, което има Пирин… някаква сила. Много интересна планина е.

Имахме една много забавна случка в Пирин. Ние винаги гледаме да сме на по-странични маршрути, за да може да си направим палатката без проблем. Като сме се качили на лифта е паднал единият чувал. Мъжът ми се върна да го търси. Ние останахме с дъщеря ми в клековете по пътеката и си почивахме. Мина една жена, която дойде от овчарниците. Долу е село Кремен. А аз преди време бях срещнала една жена пред хлебарницата в Шумен, която била от това село. Казваше се Лимонка. Възрастната дама от планината носеше мляко и ни попита откъде сме. Казахме й, че сме от Шумен, а тя овърна: „Ах, аз имам племенница, която живее там!“ А аз: „Така ли? Да не би да се казва Лимонка!“ Казах го ей така, защото направих някаква нишка и излезе, че наистина имат роднинска връзка! Като се прибрах в Шумен отидох да предам на Лимонка поздрави от леля ѝ.

Разкажи ми за филмите, които са те впечатлили.

„Великият Гетсби“ с Робърт Редфорд е съвсем друго усещане. Въобще всички негови филми! „Каквито бяхме“! Вече имам други изисквания към режисурата. Не харесвам, когато диалогът е твърде наивен. Навремето ме впечатли „И Бог създаде жената“ с Бриджит Бардо, но сега, когато наскоро го гледах, ми се стори твърде инфантилен. Много ми допадаха филмите със София Лорен. Тя е толкова женствена. Клаудия Кардинале също има стойностни роли и е бунтарка. Занимава със скулптура  по-късно. О, и Марчело Мастрояни…Ммм! Страхотно! Италианските филми бяха хубави. Много красиви бяха жените – естествени!

Стигнах до извода, че стойностните режисьори предусещат много рано събития, на които ставаме по-късно свидетели. И правят добри филми. Проблем, който не ти се е струвало, че може да съществува, а след време виждаш – той е станал ежедневие. 

Кои са книгите, които са оставили трайна следа в съзнанието ти?

Много обичам Джером Джером. Английският хумор е деликатен, дълбок и свеж.

Един ден докато чаках автобуса след работа, влязох в едно павильонче и започнах да разглеждам книгите. Толкова ценни неща имаше. И попаднах на Туве Янсон – „Невидимото дете“. Впечатлиха ме героите, бяха интересно нарисувани. На следващия ден я четях, а до мен стоеше една жена – много красиво се изразяваше. Каза ми: „Ах! Туве Янсон – браво! Намери и другите ѝ книги.“ Много е интересно как, когато започнеш да четеш, въображението ти заработва. Филмът „Туве“ също е страхотен.

В какъв цвят виждаш в момента живота си?

Зелено! Но не толкова наситено.

Ако можеш с помощта на своята четка и палитра да промениш нещо в света, какво би било?

Арогантността. Мисля, че Тръмп и другите като него са много арогантни хора. Като че ли нямат капацитета да подредят нещата. Парите много се намесиха навсякъде. Опорочават…