Толкова е зареждащо отново да си на път. Да видиш как червената линия преминава по протежението на бялата табела с черни букви. Градът остава в отражението на огледалото за обратно виждане, а след малко вече го няма. Ограниченията падат, всички отговорности остават зад гърба. Единствено значение има този момент. Това е магията на пътя. Есенни гори, заснежени планински върхове, морска пяна, безлюдно село, смела чайка или див кон, разрошил дългата си грива.
Трябва да направя това пътешествие незабравимо! Значи е дошло време отново да завъртя любимите си песни и албуми. Това е саундтрак „Първите „10 000 км“!
Пролетното пътуване до устието на река Камчия беше първата дестинацията, в която изиграх ролята на шофьора. А „Old San Juan“ пък е първата песен, с която започна това приключение. Това инструментално изпълнение звучи в колата, когато се намирам на спокоен път с две платна. Ореховите дървета спускат сенки по асфалта, а птиците минават на ята на фона на безоблачното небе. „Old San Juan“ – песента, с която посрещам лятото.
Е, винаги изпитвам и малко тъга, когато съм далеч от дома. Особено, когато вкъщи е останал сам моят пухкав черен котарак. Тогава свалям поглед към раните по ръцете си (дело на любимия котак) и си пускам „Home“…
Не само колата има нужда от бензин… Виждам отбивка. Audioslave ще ми дадат една голяма порция енергия с „Gasoline“. „Someone take me far from herе/ Yeah, I’m burning that gasoline/ Burning it all the waaaaaay!“
Спирка: село Езерец! Луната вече е изгряла и няма хора тук на плажа. Вятърът роши косата ми. Затварям очи и се оставям шумът на вълните да ми покаже моята посока. Първа крачка – навеждам се, за да докосна пясъка. Фин и нежен… като летен ден. Втора крачка – настъпвам нещо остро… рапан. „Да си спомняш този миг в студените ти дни!“ Трета крачка… все още вървя. Четвърта – вече усещам, че морските вълни леко ме докосват. Крачка пета – потапям се… прераждам се, пак съм у дома… Отварям очи. Тишина, уют и мир. Езерец, ти си моята Калифорния!
Източни Родопи: крави отляво, крави отдясно. Няма хора – сякаш августовската жега е прогонила всичко живо, освен верните пазители. Карам бавно, за да не ги уплаша, но те се чувстват като владетели в собственото си царство. Познават всяка пътека, всяко камъче, тревичка. Виждам силует на човек със сведен поглед в земята, който носи ожулена китара в дясната ръка. Сигурно е уморен, а може и да е изгубен. Спирам колата. Поглеждам през прозореца. Няма никой. Само една крава е долепила лицето си до стъклото и като че ли ми се смее. Изглежда, че жегата се е заиграла с въображението ми…
По пътя продължавам да размишлявам над случилото се. Кой е този човек, когото съзрях? Защо тази крава се беше отдели от стадото? И изведнъж в съзнанието ми изплуваха мелодията на една любима песен, а също и думите „свещен живот“. Усилвам музиката в колата. Звучи „Sacred Life“. Кое е свято в този живот?
„Street Spirit“ е наметалото, с което се покривам, когато съм самотна. Когато ми се иска да изчезна. Както лятото се скрива зад одеждите на есента, а денят се гуши плахо зад нощта.
Дата: последен летен ден. Място: Незнайно…Разходка в късния следобед. Radiohead ми напомнят, че лятото започва да изчезва… Избледнява. Пожълтелите листа танцуват над главата ми и тихичко шептят – „Да си кажем сбогом! Чакай ме на морския бряг утре в седем сутринта.“
Стоя на уреченото място в компанията на самотна чайка. Кимам на рибарите отреща. Поглеждам – часът е седем без десет. Има още време, ще отида да си взема пресен чернокоп.
Ох, заприказвах се с рибаря! Бягам. Седем и една. Рибата подскача в торбата, защото иска да се върне у дома в морето. Бягам. Слънцето наднича над сивите облаци. Бягам. Вълните мокрят краката ми. На брега все още стои същата чайка и се обръща щом дочува стъпките ми. Вече знам, това е „Лятото“. Размахва криле – „сбогом, сбогом“. Избледнява, все повече, повече… Изчезва.
Обичам, когато настъпи зимата и завали първият пухкав сняг, да отбия някъде колата, а след това да се рязхождам безцелно из горите. Понякога оставям шала си, завързан за някой клон, за да не забравя накъде да тръгна. Качвам се на изоставено дърво и си представям свещта, отровата, викът от песента – „Indifference“. Протегната ръка поема друга. Нищо друго няма значение.
„Turn The Page“ в оригинала на Боб Сигър е заедно с мен още от дете. Когато бях малка си мислех, че саксофонът в началото на песента, е звук от хобота на слон. Представях си, че са стадо насред необятната савана.
Версията на Металика открих като по-голяма, но също толкова силно ме докосна. И двете са ми като скъп сувенир, който окачам на специален празник. Оригиналът е с мен винаги, когато карам по някой прашен горски път. Когато се стъмни и прелита ястреб в черното небе. Кавърът на Металика звучи, когато трябва да избягам. Когато съм на непознат скоростен път и слънцето изгрява.
„Днес е нов ден. Няма вчера, забрави за утре. Обърни нова страница днес.“ – си шепна тихо.
Как мислите, коя версия да избера?
Неизбежно е – винаги има мигове, когато се чувстваме като героя, когото възпява Майк Патън. Крал за един ден… глупак за цял живот. Но какво пък!? И така ми е добре. Ще полегна на залената морава за една кратка дрямка. Може пък тогава да ми дойде акъла в главата и да стана кралицата на слънчевия ден!
Когато Дейвид Ковърдейл запее „Sailing Ships“ с най-нежният си глас, разбирам, че е време да се прибера в топлия си дом. Не е хипербола, ако кажа, че това е една от най-красивите песни, докосващи сърцето по необясним начин. Трябва да се върна, за да начертая маршрута за следващото пътешествие. Да изпера шарените летни рокли. Да наваксам с пропуснатите ангажименти. И още, и още.
Главата ми е в облаците, а джобовете ми са пълни с мечти, дори когато не съм на път!
Предизвикателството „Първите 10 000 км“ е изпълнено! Бяха изпъстрени с много нови срещи, запознанства, планини, реки, поточета, облаци и плажове. Непознати и добре познати градове, села, пътеки… Имаше много изгреви и още толкова залези. Време е за смяна на маслото. И за нещо ново. Дотогава ще крача бавно като Бийтълс към някое незнайно ново приключение! Ще се постарая, няма да ви разочаровам!
No responses yet