Блазе на този, който, преди да умре, е плувал по Егея

„Блазе на този, мислех си аз, който, преди да умре, е плувал по Егея.“–

„Алексис Зорбас“, Никос Казандзакис

Да, и аз усетих блаженство, когато се качих на ферибота, който отплава към остров Тасос. Морето бе толкова спокойно и неподвижно – сякаш не беше живо. А по-скоро приличаше на парче плат. Като че ли някой беше разгърнал на линията на хоризонта тюркоазена рокля, коята е открил в забравена ракла. Небето беше като шал, който завършваше тоалета със своята памучна мекота. А слънцето – яркото лице.

 Почувствах блаженство, когато съзрях чайките, които сякаш бяха безброй бели перли със сиви оттенъци. Но всяка птица се отличаваше от останалите, защото беше различна, единствена и специална. Някои чайки летяха плавно, грациозно и с финес, други – пърхаха изтощено и тромаво, опитвайки се да не изгубят от поглед своя водач. Те бяха огърлицата, която се открояваше на фона на синия небесен шал на Слънцето.

Морската и небесна премяна, огърлицата от безброй чайки, жаркото слънце – това са верните пазители на остров Тасос, които посрещат своите гости по незабравим начин!

Вместо изтъркан и шаблонен разказ – тип дневник (ден първи, втори, закуска, разходка и у дома), представям моите приключения и шарени мигове в селищата, които оприличих на мистични герои…

Потос

Потос ми прилича на рибар…

Има малка стара лодка със здрави бели платна. Когато той навлиза в морето, единственият, който го изпраща на брега, е рижавият котарак. Морето и небето – неговите спътници в живота! Друг път, когато се прибира, с дузина риби под ръка, и няма никой на брега (Рижко пак е хукнал по любов), ще запали своята лула и ще седне на шезлонг. Тогава ще си сипе узо и ще гледна звездното небе до полунощ, за да търси падащи звезди. А после ще си пожелае: „Нека пак да бъда млад!“

Кастро

(по действителен случай; Прототип на Костас, притежател на истинска гръцка кръчма, където ракията или „ципуро“ е безплатна и в неограничени количества. До таверната му е църквата, в коята пък се намира училището. Той е човекът, който пази ключа за храма.)

Кастро е двуметров мъж, леко закръглен, облечен е с графитен потник – в тон с каменистия пейзаж. Не се събужда преди дванайсет и половина на обяд, а денят зяпочва винаги с „ципуро“. С притворени очи от обедното жарко слънце е засукал на обратно големия си кестеняв мустак. В подземието на голямата си къща има мъничка таверна. Сутрешната смяна там поема ноговият пъстър котарак. А когато Кастро се събуди по обяд, котето отива да подремне под някой сенчест навес. Собственикът посреща многобройните туристи с усмивка. И ги поздравява за добре дошли с пълни чаши с ракия.

На следващата сутрин никой от тях не помни белите каменни къщи, зелентите хълмове, боровия мед в съседния магазин, но смехът на Кастро остава да ги топли в „студените“ им дни!

Панагия

… е дете, което бяга босо по тесните улици. Носи сламена шапка и карирана риза с големи джобове. В левия винаги слага бурканче с ароматни маслини, а в десния – шарени пощенски картички с нарисувани маслини и магарешки уши, които продава на селския площад. Живее в синята къща с простряно пране.  Когато над селото се спусне мрак, Панагия забравя пътя към дома. Всеки звук го плаши, всяка сянка става негов враг. Тогава затваря очи и изважда от джоба си своята броеница от костлки на маслини. Тя е негов талисман. С нея всеки страх заглъхва оглушителния вой. И докато тихичко брои на глас костилките на побелелия канап, преди да се усети, е вече у дома.

На следващия ден, забравил за страха и сенките от вечерта, ще изтича пак на селския площад, за да ми подари картичка за спомен с нарисувано маслиново дърво.

Лименас

…има огненочервени коси и диви мечти. Тя държи рибен ресторант на кея и умее да говори с птиците в небето. Терасата ѝ е с изглед към морето. Там прекарва безбройни часове в четене на книги за грандиозни пътешествия в далечни планини и океани. Тайничко мечтае да замине някъде на север. Да остави всичко старо и до болка познато. Да се научи отново да обича. Но каво ще прави без своята тераска на последния етаж?!

-Спокойно, ще се справя!-казва тя на глас. -Птиците ще ме навестяват. Те ще ми разказват за моето градче. Петък рано след закуска…ще замина да открия любовта…

Вечерта така ми се прииска да намеря прясна риба някъде на кея. И реших да пробвам в последната таверна с надпис „Рибен ресторант Лименас“. Дали ще има миди или октоподи? Сардини, фагри или лаврак? Докато решавам вечната дилема, забелязвам, че навън е пусто – няма маси и туристи. Дори и лампите не светят. Може да е в ремонт. Пристъпвам бавно към зелената врата. А на нея има мъничка бележка, изписана с прилежен почерк:

„Не ме търсете вече тук…Отивам да се срещна с любовта! – Лименас“

Лименария

Русалката, пазителка на остров Тасос. За нея се носят само и единствено легенди и никой никога не я е виждал. Някои казват, че прилича на сирена, че е красива и има нежни черти. Други твърдят, че е зла вещица и разбива мъжките сърца. Трети мислят, че всичко е лъжа.

Питам се – дали е истина и тя броди някъде в морето? Дали живее в самота?

Всеки ден заставах в очакване на кея, за да я видя и да я попитам дали е лесно да се смееш под водата. Защото ми се струва, че на сушата не мога.

Фериботът идва, а Лименария я няма. Сбогом, Тасос! Сбогом и не ме забравяй!

…

И отново на хоризонта са тюркоазената рокля, белите чайки със сиви оттенъци, воалът на небето и ярките лъчи. Повтаря се това блаженство. Но има някаква промяна. Нещо е различно. Българската глъчка пропуква тишината с викове: „Делфин! Ето! Ето го, маха с опашка!“

Вярно, в близост до малкото островче отсреща виждам една рибешка графитена опашка. Но някак не прилича на делфин. Да, това е Лименария. Дошла е да си кажем сбогом. Да ми каже, че дори и под водата, усмивката понякога е трудна.